С новия Кодекса за застраховането, който влезе в сила от 01.01.2016г. се създаде един пване абсурд, свързан с лихвите върху присъдените от съда обезщетения, който вреди не само на пострадалите, но и на виновните за ПТП. (за по-подробно виж документ №1 или в статията тук).
Отново се обърнах към всички възможни институции за съдействие.
От ВКС си измиха ръцете с това, че не разполагат със законодателна инициатива.
Ако сте пострадал при ПТП, търсите добър адвокат по ПТП, искате справедлива присъда, висок размер на обезщетение и то в разумни срокове и при напълно прозрачни условия на работа, обадете ми се още сега!!!
Дългогодишният ми опит и тясната ми специализация като адвокат на пострадали при ПТП са гаранция за успех!!!
МОЛБА ДО ВКС ЗА ПРОБЛЕМ С ЛИХВИТЕ ВЪРХУ ИЗПЛАТЕНИТЕ ОБЕЗЩЕТЕНИЯ НА ПОСТРАДАЛИТЕ ПРИ ПТП
Обърнах се към Председателя на ВКС във връзка със следния правен абсурд, който се появи в правния мир с новия КЗ:
- Съгласно разпоредбата на чл.493, ал.1 от същия
Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой. В тези случаи застрахователят покрива:
- лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2.
Съгласно чл.429, ал.2, т.2
В застрахователното обезщетение по ал. 1 се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на ал. 3.
Ал.3
Лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност). В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
чл.430, ал.1, т.2
Застрахованият е длъжен във връзка с неговата гражданска отговорност в срок до 7 работни дни от узнаването да уведоми застрахователя за настъпване на застрахователно събитие.
Т.е. В случай, че застрахованият изпълни задължението си за уведомяване и в 7-дневен срок след ПТП уведоми ЗК, то Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за лихви от датата на ПТП до датата на плащане.
- От друга страна обаче
Съгласно чл.497, ал.1 спрямо увреденото лице
Застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати:
- изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3;
- изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3.
Т.е. В случай, че пострадалият уведоми ЗК 2, 3 или 4 години след ПТП, то Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите му дължи лихви не от датата на ПТП, а от един доста по-късен период – например 4 години и няколко месеца /зависи от указаното в чл.497/.
В този случай за пострадалия остават непокрити от ЗК лихви за определен период, които същият може да претендира единствено от виновния за ПТП, явяващ се застрахован по смисъла на КЗ.
Къде обаче е защитата за застрахования в този случай и не следва ли тази застраховка да е преди всичко в негов интерес?
- Съгласно чл.435
Ако е удовлетворил увреденото лице, застрахованият има право да получи от застрахователя застрахователното обезщетение в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност) и на покритието по застрахователния договор и при спазване изискванията на чл. 434.
Т.е. При една такава хипотеза застрахованият ще трябва първо да плати дължимите лихви на пострадалите и едва след това ще има право на възстановяване на платената сума от ЗК.
Само и единствено като правен абсурд мога да определя тази празнота в КЗ. Едно недомислие се превръща в огромен проблем за множество застраховани, които в светлината на новото Тълкувателно решение №1 от 2016г., разширяващо кръга на лицата, имащи право на обезщетение за 5 години назад /и не само в тези случаи/, се оказват и ще се оказват ответници по множество дела.
Такива са – гр.д. №51322/2018г. по описа на 76 с-в на СРС
гр.д. №45023/2018г. по описа на 68 с-в на СРС,
а най-вероятно и много други.
Ищците /пострадали при ПТП/ уведомяват ЗК 2 години след ПТП и завеждат граждански иск срещу:
– ЗК за обезщетяване на претърпените от тях болки и страдания в резултат на инцидента плюс лихвата от датата на уведомяването до датата на плащането и
– срещу виновния за ПТП /застрахования/ за лихвата от датата на ПТП до датата на уведомяването на ЗК от самия ищец.
Застрахованият е спазил законовия 7-дневен срок и е уведомил ЗК за инцидента. Следователно ЗК дължи спрямо него заплащането на всички лихви. Спрямо пострадалия обаче това не е така. И по цитираните дела, както и по всяко друго идентично на тях дело, застрахованият ще бъде осъден да заплати нещо, срещу което се е застраховал и за което рискът следва да се носи от ЗК.
Няма да коментирам правните възможности на този ответник, а само факта, че до тук изобщо не следва да се стига. За съжаление КЗ не само го позволява, но и го регламентира като единствената възможност за пострадалите.
Обърнах се към Председателя на ВКС с молба в защита на целия правен мир да се предприемат нужните мерки и в най-скоро време този проблем да бъде отстранен с помощта на съответните законови изменения.
Все пак КЗ не е нормативен акт, защитаващ правата на застрахователите и целящ да „прецакаме“ пострадалите, а Застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите би следвало да е на първо място в интерес на този, който я плаща – застрахования.
ОТГОВОР:
С писмо с изх.№И684/04.09.2018г. Председателят на ВКС ме уведомява, че кръгът от лица, притежаващи законодателна иниациатива, е лимитативно определен с чл.87 от Конституцията на Република България и сред тях не е Председателя на ВКС.
Предвид горното, няма възможност искането ми да бъде изпълнено, поради което молбата ми беше върната.
ВТОРА МОЛБА ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ:
С молбата си уверих председателя на ВКС, че съм напълно наясно, че той не притежава законодателна иниациатива, но възможността правният абсурд, към който насочвам вниманието му, да бъде отстранен, не се ограничават само до законодателни промени в КЗ или до директното му право да прояви законодателна инициатива.
Като институция от висш ранг, която осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане и тълкуване на законите, Председателят има възможността да сезира компетентните институции, които да вземат необходимите мерки. Съгласно чл. 117, ал.1 от Конституцията на Република България целта на съдебната власт е да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Отправих искането си към Председателя, тъй като една молба от негова страна до орган, разполагащ със съответните права, ще има много по-голяма тежест от искането на просто един адвокат. Посочих, че в случай, че Председателят се замисли сериозно върху проблема, който поставих, ще види, че се касае за пълно безправие, което ще доведе до сложни съдебни спорове, които рано или късно ще достигнат до ВКС като последна инстанция.
Посочих, че в случай че реши да ме подкрепи в моята кауза, би могъл не само да сезира съответните органи за законодателни промени, но би могъл да сезира и Конституционния съд за обявяване на съответните разпоредби за противоконституционни. Мотивите ми за това са следните:
Същността на понятието за правова държава включва „материален смисъл“ и „формален смисъл“. В „материален смисъл“ правовата държава е държава на справедливостта, а във „формален смисъл“ тя е държава на правната сигурност, където съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено определено. Законовите разпоредби, към които насочих вниманието на Председателя, не съответстват на принципа на правовата държава нито в „материален смисъл“, нито във „формален смисъл“. След като правовата държава е държава на справедливостта, конституционно недопустими са законови разпоредби, които са явно несправедливи. Несправедливо е съгласно разпоредбата на чл.493, ал.1, т.5 от КЗ, във вр. с чл.429, ал.2, т.2 и ал.3 застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да покрива отговорността на застрахования за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице и в същото време съгласно чл.497, ал.1 от КЗ да отговаря пред пострадалия за лихви от един по-късен момент. Несправедливо е застрахованият да си е направил застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, да е изпълнил задължението си за уведомяване на ЗК и в същото време, заради бездействието на пострадалия, да съществува възможността да бъде въвлечен в съдебен процес, в който пострадалият да го съди за лихвите, които застрахователната компания дължи да покрие на застрахования, но не дължи на пострадалия. При действието на тези законови разпоредби, в случай че пострадалият е уведомил със закъснение ЗК или не е представил БС на свое име /а с разширяване кръга на правоимащите с ТР№1 от 2016г. съществуват и други хипотези/, за да получи обезщетение за лихва за забава, той има единствената възможност да съди застрахования, който пък от своя страна, сключва застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ясното съзнание, че тя покрива и задължението му за лихва спрямо пострадалите. Какво по-несправедливо от това!!!
Настоящите законови разпоредби не съответстват на принципа на правовата държава и във “формален смисъл“. В правовата държава правният ред е ясно и недвусмислено определен, а тяхното съдържание създава абсолютна правна несигурност.
“Правова държава” означава упражняване на държавна власт на основата на конституция, в рамките на закони, които материално и формално съответстват на конституцията и които са създадени за запазване на човешкото достойнство, за постигане на свобода, справедливост и правна сигурност. Правната сигурност, стабилността и предвидимостта са характеристики и елементи на принципа на правовата държава, която изисква трайно и последователно законодателно регулиране на обществените отношения. Именно поради това цитираните в молбата ми законови разпоредби са в пряко противоречие с конституционния принцип на правовата държава, въплътен в чл.4, ал.1 от КРБ. Всяка законова разпоредба, създаваща правна несигурност, правна нестабилност и непредвидимост е в нарушение на принципа на правовата държава.
Пред Председателя на ВКС съществува не само възможността да застане с авторитета си зад моето искане, но и да упражни предоставеното му от чл.150, ал.1 във вр. с чл.149, ал.1, т.2 от КРБ право да сезира КС за обявяване на съответни разпоредби от КЗ за противоконституционни.